Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: kambanka
Категория: Лични дневници
Прочетен: 15526
Постинги: 7
Коментари: 1
Гласове: 64
Архив
Моят блог в Blog.bg
Автор: kambanka Категория: Лични дневници
Прочетен: 15526 Постинги: 7 Коментари: 1
Постинги в блога
 Публикуваният откъс е от мемоарите на българския поборник Филип Симидов, писани по време на Първата световна война. Симидов е първият, който започва да издирва сведения за българските революционери и да публикува техните биографии в сп. "Поборник-опълченец".

ИЗ "БЕЛЕЖКИ ПРЕЗ ВОЙНАТА" (1918 г.)

ФИЛИП СИМИДОВ

image



...Ний, поборниците – дейци, в миналото ковяхме тогашното бъдеще – сегашното настояще със свои собствени средства и сили. Зад нас тогаз 1867 до 1877 г. нямаше отникъде най-малката помощица и наопаки, отвсякъде бивахме презирани, гонени, хокани и ругани или експлоатирвани в чужбина (в Сърбия или Влахия), а гонени като вълци вътре в България, ловени и запирани, клани и бесени като най-нищожни същества и готови бяхме да мрем и мряхме с песни на устата си, като първите християни в Рим, защо? За светлото бъдеще тогаз – днешното ни настояще, за светлейшия идеал: свободата!... ...Зад нас тогаз нямаше нито финансово министерство да на улеснява с парични средства, нито министерство на външните работи да на защитава в странство – за таквиз беше народа ни всл и вся, откогото събирахме помощи, трудно наистина, но все пак се събираше. И тези дадени от народа с кървава пот средства за нас бяха и са и днес чистая и пречистая светая светих и ги пазихме, като зеницата на очите си да са харчат за високата, високо неизмеримата свята и пресвята цел – освобождението ни от турците, днешните (за мой ли само срам?) наши съюзници, които ни локаха кръвчицата цели 500 (петстотин!) години и са готови да ни пилят и изпилят и днес щом намерят малко от малко слабото ни място и време! Внимание!!!... А днес седнали на готовата къща и трапеза, нашето чиновничество изобщо и интелигенция, в кой ли път върви и какво бъдеще кове и ще изкове за своите деца, които са бъдещата България? От какви свети идеали се въодушевляват те? Кое ги занимава цял ден и цяла нощ и какъв е техният интимен говор, мисъл, разговор и стремеж? Вслушайте се и вслушвайте се, отговорът е с две само думи: идеалът, който ги е обладал и се е впил в мозъка на кокалите им и в цялата им нервна система е: п-р-о-т-е-к-т-о-р-а-т и г-р-а-б-е-ж!... И този техен идеал е легнал биволски по всичките линии на управлението ни във всичките му ведомства, в гражданско и духовно отношение, във всичките корпорации и съсловия на гражданството по села и градища, в мало и голямо!... Ний надминуваме вече по разкош турците, по жестокост и разврат власите, по безнравственост сърбите, по взятничество – всичките, по кражбите станахме безподобни, а по фалшиви спекули и измами – конкурирваме се с евреите. Злобни и отмъстителни, алчни за бързо забогатяване, ний държим своите облаги или интереси много по-ценни и високо от тези на отечеството си!... Днес едва ли ще се намери между нас (може би с изключение на много нищожен процент) човек, особено между бюрократната ни златна „чиновническа интелигенция”, който да е готов да служи честно, безкористно и вярно на родината си тъй, както ний й служехме. Едва ли има младеж, който да се е вдал искрено на идеалите за България – всички до един още от училището захващат да мислят и мечтаят как да са настанят за един охолен, безгрижен, лесен живот, в който да плуват между нимфи, да парадират в салони, в угощения, гуляи до самозабрава. И не е ли жал, ако няма грам и грях в днешното растящо поколение, да кове своето бъдеще, да бъде гибелно при днешните му най-живозирани условия? Какво му липсва да изпълнява задълженията си честно и вярно, точно и редовно? Липсва му добро възпитание и упътване от детинство, липсвали са му и му липсват добри примери в дела и поведение от родители, от управници и разправници.
(Публикува се по: Иванова, К. Обществено-политическият живот след Първата световна война в спомените на Филип Симидов - В: Алманах за историята на Русе, Русе, 2015, т. ХV, 319 - 348).
Категория: Лични дневници
Прочетен: 276 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 16.04.2022 23:08
 Тази публикация има единствено за цел да разсее някои митове. Фактите не омаловажават приноса на българските революционери в борбата за свобода на отечеството. Мнозина от тях стават жертвени агнета в името на една кауза. Смелостта им да се опълчат срещу империята и да дръзнат да поискат свобода са достойни за уважение и признателност. Историческите събития трябва да се представят с всички факти и доказателства.  

ПРЕДАДЕН ЛИ Е ВЪРБАН ВОЙВОДА?

Капка Иванова

            Периодът на българското Възраждане е наситен със събития, в които не рядко са налице обстоятелства, при които се раждат митове, породени от обществената мълва, слухове и недобросъвестни разкази на очевидци. По-късно тези митове се отпечатват, препечатват, разпространяват и без да са подложени на критичен анализ се възприемат като истина. Примерите за това са много. Ние ще спрем вниманието си на един такъв мит – предателството на воеводата на Червеноводската чета Върбан Йорданов[1], убит през септември 1875 г. в село Широково, Русенско.


image


image

В историческата литература, позовавайки се предимно на „Записки по българските въстания“ се тиражира версията за предателство на воеводата, като за такъв Захари Стоянов сочи Иван Николов Дамянов, известен като Кара Иван. Същата версия е представена от Никола Обретенов
[8, с. 201], Николай Генчев [3, с. 377] , Жечка Сиромахова [10, с. 179], Иван Иванов [6, с. 99], в том шести на История на България [7, с. 360], в краеведски изследвания за Червена вода [12, с. 44] и с. Широково [4, 28-34] и др. През 1924 г. в Лом Велко Абаджиев[2] издава своите „Спомени от въстанията“, като посочва, че воеводата Върбан Йорданов е убит край с. Широково и оставя бележка с препратка към „Записки по българските въстания“. Но Абаджиев не пише нищо за предателство. 


image

            След Освобождението, когато се създават комисии за отпускане на поборнически пенсии в някои документи дори се прокрадва версията, че след като е убит воеводата, главата му е отрязана и донесена в селото [9, 142-143]. Трябва да отбележим, че подобно деяние би оставило трайни спомени в съзнанието на местните жители и както повелява традицията, народът щеше да възпее героичната смърт на воеводата в песен или легенда[3]. През 1988 г. костите на Върбан войвода са препогребани в центъра на селото, където е издигнат и паметник. Скелетът е бил непокътнат, не са липсвали части.


image

Освен посочените източници са запазени мемоарите на Любомир Караиванов – син на Иван Дамянов и неговия племенник д-р Цоню Караиванов[4].

            Д-р Караиванов[5] дълги години събира сведения, записва разкази на местни жители и малко преди да почине обработва събраната информация в 17 машинописни страници. Бележките му нямат прецизността на историческо изследване. В тях има спорни моменти, но и опит за обективен и критичен анализ на известни публикации. За нас е важно, че са поместени спомени на Кольо Горански от с. Широково, който през 1875 г. е бил 14-годишен овчар и е очевидец на убийството на Върбан войвода. Сведенията на Горански са изключително важни за изясняване на истината и както ще видим те съвпадат с информация от донесение на руския консул в Русчук.

            За да изясним какво точно се е случило в края на септември 1875 г. в село Широково (Русенско) е необходимо да обърнем поглед към текста на Захари Стоянов, който многократно е препечатван. В „Записки по българските въстания“ той пише:

            След разпръсванието на четата момчетата си взели очите кой накъдето види. Нещастният войвода Върбан изпаднал в с. Широково в кръчмата или сапунджийницата на някого си Кара Ивана, родом от Арбанасето, ако се не лъжа. На тоя черен Иван и душата му била черна. Той издал на турците разбития нравствено юнак, който го свързали на мястото му и го предали на няколко килави татари, да го карат за Русе. Върбан имал скрит револвер, който турците не можали да намерят в пояса му. Когато конвоят дошел до чешмичката, която е отвън селото, вързаният поискал да пие вода, което му се позволило. След него се навежда и един от калмуците стражари да пие вода от същата чешма. Върбан намерил леснина  да изтегли револвера си, с който строшава келявата глава на татарина. Други турци пристигнали на помощ от селото, които довтасали нещастният Върбана, който се борел с железата си. В последующата борба обаче той бил съшибан с няколко куршума, а после насечен, но сполучил да нарани още един от турците [11, 204-205].

 

            За всеки, който е посещавал село Широково, изниква един въпрос. Къде се намира чешмата, за която никой в селото няма спомен да е съществувала такава? Нещо повече – в близост няма никакъв водоизточник. Факт, който не е направил впечатление на Захари Стоянов при посещението му в селото след Освобождението. Но Стоянов не е прецизен и по отношение на информацията, която получава от различни източници.


image

През 1880 г. своя „Разказ за Червеноводското приключение“ пише знаменосецът на Червеноводската чета Георги Цончев. Това са най-ранните спомени на участник в събитията от 1875 г. в Русенско. Днес оригиналът се съхранява във фонда на Регионалния исторически музей в Русе, а през 2000 година е публикуван от Теодора Бакърджиева [2]. В своите спомени Цончев представя двете, добили популярност по онова време, версии за убийството на Върбан Йорданов. Нито Захари Стоянов, нито Никола Обретенов, който издава своите „Спомени за българските въстания“ половин век след събитията, дават гласност на втората версия, въпреки че са били запознати с ръкописа му. Ето какво пише знаменосецът на четата:

 После като ни пуснаха, научихме се по-точно за убийството на Върбан Юрданов. За това негово убийство секи се говори, но кое е по-точно не е известно. Първи казват, че като е предаден от Кара Иван, после селската турска община го предава на двама татари. Последните като го изкарали извън селото, Върбан можал да успей да извади скрития револвер от пояса си...После измерва срещу татарина и го убива. От селото като чуват гърмежа впущат се още няколко турци и насичат с ножове Върбана. Последните говорят, че Върбан като е предаден на горнете татаре, двама разбойници от същото село, турце, подушват Върбановите 100 т.лири (наистина имаше около 100 т.лири у себе си). От селото навън, испреварят Върбана с татарите и убиват Върбана и единия татарин. Обират Върбана хубаво, после взели да викат тичайки, че комитата щеше да ни избие и ний случайно се намерихме тука и помогнахме на татарите, като дали на живия татарин от парите и цяло заплашвание да не казва. Казват, че турците по-напред били гневливи на убития татарин и сега намерили случай да убият и него. Както и да е, първото или последното е вярно, туй остава засега тайна. Само зная, че Върбановата смърт може да е спасение за други много, защото, когато се разпиляхме на село Широково, Върбана оставихме там, което никак не беше му угодно и от това негово оставяне там крайно докачен беше. Даже и от другите не удобри среща на никъде, т.е. от сичкто измамване насякъде, беше ми казал няколко пъти, че ако се хвана, сичко ще бъде предадено от мен и пр.” [2, с. 163].

            А ето и сведенията на Кольо Горански, който по време на убийството е пасял биволи в близост до мястото на събитието:

            Зададоха се  по пътеката трима души. Отпред вървеше единият и беше вързан, по риза, прави гащи и навои с черни върви. Когато стигнаха на плочите[6], където е сега кръста[7], горе по пътеките от Пясъка[8] се показаха двама млади турци на коне с пушки. Пукна се два пъти, татаринът падна убит, а вързаният се свлече бавно, като че ли искаше да седне. Докато трая това не разбрах ония с конете кога довтасаха. Единият от младите попита Даалата[9]: „Защо го уби?“. Той отговори: „Уби другаря ми.“. После се разбра какъв е вързаният[10].

image

            През 2009 г. бяха публикувани „Документи от архива на външната политика на Руската империя за дейността на генералното консулство на Русия в Русе (1865 – 1877 г.“ [5]. За нас представлява интерес текста на донесението на генералния консул Иван Крилов от 30 септември 1875 г. до Николай Игнатиев:

    ...Жандармите залавят на шуменския път един млад човек българин, затова, че няма паспорт и го задържат, за да го предадат на властите. По пътя той убива с намиращия се в него револвер единия татарин и влиза в схватка със съпровождащото го заптие, като се заколва сам със сабята на заптието. Това е турската версия.

      Очевидци на двата трупа говорят, че младият българин бил облечен чисто, в себе си е имал часовник, револвер и 300 патрона, но никакви пари. Дълбокият разрез започва от тила и стига до устата, като прерязва челюстта. Татаринът е убит точно от револвера.

      Допустимо е да се приеме, че за завързания човек е трудно да убие татарина с револвер и още по-трудно да си нанесе такава дълбока рана. На всички арестувани се отнема оръжието. Порядъчно облеченият човек е трябвало да носи със себе си някакви пари. Мисля, че това е причината заптиетата да го убият и оберат по пътя и от недоверчивост са застреляли с револвера на арестувания единия татарин.

      Следствието се проведе по обичайните порядки. Българският чорбаджия, както обикновено мълчал, записани били показанията на заптиетата, а убития заровили. [5, с. 144].



image

 

   В мемоарните записки на Любомир Караиванов е представен разказът на баща му – набеденият за предател Кара Иван. Според него Върбан Йорданов влиза в дюкяна му, но докато си разменят няколко изречения вътре нахълтват заптиета и ги отвеждат при Саид ага[11]. При разпита и двамата отричат да се познават. Воеводата заявява, че търси Кара Иван по търговия. Оказва се, че е без документи и затова го задържат. В подкрепа на това твърдение са и свидетелствата на Кольо Горански и Иван Крилов. В донесението на последния заловеният е „един млад човек“, а не бунтовник или воевода – факт, който свидетелства, че властите не са знаели кого са заловили. Същото се потвърждава и от спомените на Горански: „После се разбра какъв е вързаният.“. В крайна сметка Върбан Йорданов става жертва не на предателство, а на алчността и произвола на турските заптиета.

   Времето от залавянето на Тома Кърджиев и Велко Абаджиев, излизането на четата от Червена вода и убийството на войводата е изключително кратко. Обществената мълва бързо разнася новината за предателство. Селският кръчмар Гърка е заподозрян в шпионаж [1, с. 18].  Всичко това обаче се случва на километри от с. Широково. А залавянето на Върбан Йорданов става не в кръчма, както го представя Захари Стоянов, а в дюкяна на Иван Дамянов, който по това време му е служел като склад за зърнени храни. Едва след Освобождението, когато се задомява, той отваря в селото и кръчма. Асоциациите, които се правят между случилото се в двете села, дават простор на слуховете, които след Освобождението са в основата на обвиненията в предателство на Иван Николов Дамянов.

 

ЛИТЕРАТУРА:

[1] Абаджиев, В. Спомени от въстанията, Лом, 1924.

[2] Бакърджиева, Т. „Червеноводското приключение“ през погледа на един от участниците – Известия на Историческия музей в Русе, Русе, 2000, т. 6.

[3] Генчев, Н. Българско Възраждане, С., 1988.

[4] Григоров, Т. Село Широково, 2003.

[5] Документи от архива на външната политика на Руската империя за дейността на генералното консулство на Русия в Русе (1865 – 1877 г.), Русе, 2009.

[6] Иванов, И. Силуети във времето, Русе, 2005.

[7] История на България, БАН, С., 1987, т. 6

[8] Обретенов, Н. Спомени за българските въстания, С., 1983.

[9] Русенско поборническо-опълченско дружество (1856 – 1876). Документален сборник, част І, издателство на Държавен архив – Русе, Русе, 2003.

[10] Сиромахова, Ж. Русе през Възраждането, Русе, 1997.

[11] Стоянов, З. Записки по българските въстания, С., 1975.

[12] Тихолов, Г. и кол. История на Червена вода, 1981.


БЕЛЕЖКИ:

[1] Върбан Йорданов  е роден в Шумен през 1849 г. в търговско семейство. Завършва класното училище на Добри Войников, а през 1870 г. става член на Шуменския революционен комитет. При подготовката на Старозагорското въстание е определен за воевода на четата, която трябва да потегли от с. Червена вода, Русенско към Балкана.

[2] Велко Абаджиев учител в с. Червена вода и водеща фигура в местния революционен комитет „Каран“.

[3] При теренна работа през 2006 – 2007 г. в Широково никой от информаторите, които интервюирах, не помнеше, нито беше чувал от свои родители, баби или дядовци да е имало такава случка в селото.

 

[4] Записките на Любомир Караиванов и д-р Цоню Караиванов ми бяха предоставени от техните наследници през 2006 г.

[5]   д-р Цоню Караиванов е роден през 1923 г. в с. Широково, Русенско. Завършва Военно-въздушното училище в Казанлък през 1944 г. Участва в първата фаза на Отечествената война (1944 – 1945 г.) като военен летец разузнавач. След Втората световна война завършва стоматология в София.

[6]    Има се предвид скалните плочи по стария път от с. Широково за с. Две могили.

[7]    Тялото на Върбан войвода е погребано в двора на Велико Дамянов, а на мястото, където е убит възрастна жена от селото поставя каменен кръст.

[8]    Местност в близост до мястото на събитието.

[9]    Даалата (Дахлата) – с това име в Широково е известно заптието, което убива Върбан войвода. В мемоарите си Любомир Караиванов пише, че след Освобождението в селото идва майката на войводата, за да посети гроба на сина си и се среща с убиеца му.

[10]  Цитира се по записките на д-р Цоню Караиванов.

[11]  Саид ага (Саидоглу) е бил управител на пет села със седалище с. Широково. Къщата му след Освобождението е продадена, а заселилите се получават прозвището Сайдовските по името на предишния собственик.

Категория: История
Прочетен: 828 Коментари: 1 Гласове: 3
Последна промяна: 13.09.2020 16:30
 Враца, 1 юни 2019 г. - официална церемония за Деня на Ботев и падналите за свободата на България. Кметът на Враца държи издържано слово. Личи си, че врачанци имат специално отношение към този ден. И в един момент започва ЗАРЯ!? Също като в Копривщица за Априлското въстание. И за първи път осъзнавам, че се прави нещо механично, без мисъл и без смисъл. Ден за памет - ЗАРЯ - и след това ти честитят празника!? Почитаме ли, празнуваме ли, не става ясно. Друг е въпросът знаем ли как да почитаме паметта на ближния.

Русе, 2 юни 2019 г. - официална церемония. Военни, представителни лица, ученици, граждани... и един апетитен мирис на кебапчета и готвени вкусотии се носи точно до сами Мемориала на загиналите във войните за национално обединение, който се оказва в капана на шатри, от които се носи миризмата. По едно време пушекът от скарата така задими, че просто не можеше да се гледа. Кой да прецени, че на главната улица, до самото място на церемонията, по това време има изложение... И все пак някой трябваше да го прецени, нали? И колкото и да се съпротивляваше цялото ми същество, за първи път нагледно осъзнах, колко са били прави византийците (не че не го знам). ХЛЯБ И ЗРЕЛИЩА! ТОВА Е, ТО, ЖИВОТЪТ.
В един момент сирените завиха. Помълчахме 3 минути. После... После ръководните дейци на Русе щастливо започнаха да честитят празника на гражданите, ръкувайки се, все едно е Гергьовден. А малко по-надолу статуята на Свободата стоеше самотна и безмълвна. Памет, почит, заря (слава Богу в Русе нямаше), да ни е честито ... и този 2 юни отмина...
А иначе в Букурещ българчетата чистиха паметниците на Ботев и Левски. Там нямаше кебапчета. Там по традиция има хора с достойнство, които пазят паметта.

 
Категория: Лични дневници
Прочетен: 210 Коментари: 0 Гласове: 3
 Манастирът с аязмо на Света Марина в с. Каран Върбовка (Русенско)

 

На мястото, където днес е манастирът на Света Марина в Каран Върбовка в миналото, преди падането на България под османска власт, то е обитавано от 49 монаси.

image


След завземането на България започват гонения и монасите напускат своята обител, а манастирът запустява. Манастирските земи стават собственост на новозаселилите се турци. 
Един наследник на такава манастирска нива имал син, който бил сляп, на възраст около 10-12 години. В деня на Света Марина се случва така, че баща му го завежда на нивата си и го оставя на едно място да спи, а той отива да работи. Детето, като се събужда, не намира баща си, става и започва да го търси и вика. Случайно стъпва във вода и понеже било ожадняло, взема с ръце вода да пие и след това си умива лицето. Случва се чудо – очите му се отварят и то проглежда. С голяма радост и ужас детето започва да тича и търси баща си, да дойде и го види.
Турчинът, виждайки детето си оздравяло, не може да повярва, че е станало чудо. След като го разпитва разбира за целебното действие на водата. Радостен, той веднага се връща в селото, където разказва за чудото. Същият ден християните празнували денят на Света Марина. Турчинът попитал какъв празник имат и кой е този светец, който прави такива чудеса с тази вода.
Измежду хората се намира един стар свещеник, който казва, че е слушал от старите свещеници, че онова място, славящо се някога с името на Света великомъченица Марина, е имало аязма и църква, която никой не помнел.

image

Цялото множество християни, заедно с турчина и с детето му, отиват да видят мястото. Като стигат до мястото, всички християни отдават почит, умиват лицата си и вземат вода от аязмата, за да осветят с нея домовете си. Тогава турчинът в знак на благодарност към Света Марина дарява на аязмата и християните нивата си с клетва там да идват и занапред болните и да имат добро място да отседнат.
Това чудо се разнася из много страни и започват да прииждат много православни християни всяка година на 31 юли, като водят болни и недъгави. От земите на днешна Северна България, Влашко и Молдова тук започват да прииждат вярващи. Изцеление са получавали не само от водата, но и от пръстта.
Казват, че през останалото време в аязмата имало малко вода или е бивала пресъхнала, но в навечерието на празника на Света Марина, от деветия час нататък, когато свещеникът извърши малък водосвет в памет на светицата, както и на следващата сутрин се извърши втори водосвет, водата става неизчерпаема и изобилна.
На мястото се построява църква за утешение на християните от околните девет села, където не е имало свещеник.

image





 

Категория: История
Прочетен: 5364 Коментари: 0 Гласове: 5
Последна промяна: 17.07.2017 19:21
 Празникът на Св. Марина се отбелязва на 17 юли (31 юли стар стил). Това е третият ден от т.нар. ГОРЕЩНИЦИ. Според народните предания тя е дъщеря на Домна царица. Обречена е да стане жена на Слънцето и то я взема на Гергьовден. 

Горещниците се честват на 15, 16 и 17 юли. В различните райони на страната са наричани още – Люта, Чурута, Блъсъци, Чуреци, Марина Огнена, Опална Марина, Чурлига, Пърлига. В запис от Чилнов се казва, че Света Марина има две слуги – Люта и Чурута. 
По време на Горещниците е забранена всякаква трудова дейност, както на полето, така и в дома, защото от небето ще падне огън и ще запали снопите и къщата. 
В първия ден от Горещниците ритуално се огася старият огън (вярвало се е, че силата на огъня намаля и трябва отново да се поднови).
През втория ден вечерта населението се отправя към аязмото на светицата, за да преспи там. Към 9.00 ч. се прави първи водосвет. Вечерта се играят хора, пеят се песни. 
В полунощ се пали новият божи, див огън. Ритуалът се изпълнява от двама близнаци или двама мъже с едно и също име, което да е единствено в селото. Мъжете се събличат голи и започват да трият едно в друго сухи липови, хвойнови или лескови дръвчета, докато се получи огън. С него заклаждат голям огън, който всички присъстващи прескачат за здраве. Всеки си взема жар от новия огън и запалва домашното огнище. Затова се смята, че Света Марина (Марина Огнена) е повелителка на огъня.
Вечерта на 16 срещу 17 юли хората преспиват в близост до аязмото. 
На третия ден сутринта при изгрев слънце се извършва втори водосвет. Веднага след това присъстващите се поливат с вода от целебния извор. Отнасят вода от извора вкъщи, за да осветят дома си. 
Смята се, че Огнена Марина е покровителка и на водите (както Артемида). Вярвя се, че изворите, обречени на Света Марина, които се намират винаги до стари светилища, параклиси или черкви, чийто патрон е светицата, са много лековити. Ето защо през трите горещници хората се поливат или къпят в топли води, с вярата, че няма да се разболяват през годината.

Огнена Марина се почита и като покровителка на брака, родилките, децата и младите в предбрачна възраст.
В селата на Стара планина с Горещниците започва периодът на седенките.
Обредното “заклаждане” на първата моминска седянка е придружено с много интересни действия и наричания, в чиято основа е любовната магия. През трите дни момите събират съчки и влачат след себе си стебла от тиква, “за да се събират и влачат ергените по тях”. Вечерта девойките се събират с хурките си на седянката. Една от тях отива с котле да налее прясна вода от воденицата, защото там водата се върти и така се пожелава “ергените да се въртят около тях". После дават тайно на момците да пият от тази вода за любов. При запридането на хурките се изрича магическо заклинание. ”Какво предеш?” - пита едната от момите. Отговорът е: ”Запридам ергените от Горната махала до Долната”. Вечерта, когато си легнат да спят, девойките слагат мокър конец в комина “за да съхнат момците по тях, както съхне конецът”. Има обичай и да забождат хурките си в мравуняк, “за за пъплят ергените по тях, както пъплят мравките”.
Казват, че Светицата посещава сънищата на хора, които вярват в нея, пророкува или дава съвети какво да се направи, за да се спасят вярващите от болести и нещастия.

Св. Марина често е изобразявана като победителка на дявола, причинител на злото - може би като отглас на легендата, че убива дракона-изкусител, като с кръстен знак се избавя от търбуха му. От една песен за разделяне на земята между трима светци се разбира, че Св. Илия, Св. Иван и Св. Никола са братя на светицата.

 

 

(На снимката - Св. Марина хванала дявола за рогата)image

Категория: История
Прочетен: 429 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 17.07.2017 18:39
image 
Калипетрово е много специално село. Първото впечатление, когато влезете в него, е, че има много млади хора. А още по-хубавото е, че в традиционните местни обичаи участват от малкото дете до възрастния. Тук, тази приемственост на поколенията и сплотеност на жителите е може би причината и до ден днешен да се съхранят обичаите, такива, каквито са били.

image

Тук на Сирни Заговезни е най-веселият празник - Куковден. Куковете (така наричат тук кукерите) още рано сутрин тръгват из всички улички и къщи на селото, за да прогонят злото. Това не е разказ за отминали времена, а съвременна история, на която бях жив свидетел. 
Привечер на площада пред читалището в Калипетрово е изпъстрено с много народ. Различни маскирани образи и маски може да срещнете и да се посмеете от душа. И най-забележителното е, че всички присъстващи са на това място, за да бъдат част от ритуала, а не само публика, както става на много места.

image

image

image

Всички са в очакване да се появят куковете.
Изведнъж се чува звънът на траките (чановете) и погледите вече са насочени към приближаващото маскарадно шествие на куковете. Красота, колорит, емоция! Трябва да го видиш с очите си и да го усетиш със сърцето си. В този момент се чувстваш щастлив, че си на това място и си част от целия този карнавал.


image

image
 


image


image

image

image

image


image

image

image

Маските вече са свалени, но куковете продължават своя танц, а над площада ехти звънът на траките.
image


Надвечер цялото село се събира до кладенеца Кулак баши, където се палят огньове, наречени Улюлюнга. Около тях се извиват кръшни хора, вдигат се наздравици и се взема прошка.

imageimage
Категория: Забавление
Прочетен: 625 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 28.02.2017 17:27
Търсене

Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031